Арес. Сред боговете на тракийския пантеон Херодот споменава и Арес. Може да се очаква, че и в Тракия това гръцко божество е имало също военни функции. За тракийския Арес говорят и други древни автори. Още Омир бил убеден, че той живее сред дивите траки и след като бил ранен под Троя, се отправил в родината си. Според Овидий, Марс бил роден от Хера на левия (т. е. европейския) бряг на Пропонтида. Много от легендарните тракийски герои в гръцката митологогия са синове именно на този бог. Макар че за името му няма сигурна гръцка етимология, едва ли трябва да смятаме, че сред олимпийците той е дошъл от север. За щастие, Ликофрон, който добре познавал религиозните представи на траките, ни е оставил кратко, но конкретизиращо облика на военния бог на крестоните описание. Той не само предава името му Кандаон, но и уточнява, че имал ликоморфен облик. Етимологията на името е ясна -„кучедавец", т. е. името съответства на зооморфната хипостаза на бога. Имената на тракийските герои Харпаликос и Харпалике навярно са производни от функционална представа за военния бог: „грабващ (т. е. душащ) вълк". Поведението на военния бог/герой се характеризира с гняв, наречен от гърците lyssa (вълчи бяс). Същият бяс обхваща и германските berserkr и ulfхedhnar, които били безумни, викали, хапели щитовете си и се сражавали голи „като кучета или вълци". По още един поведенчески признак воинът и вълкът/кучето се идентифицират. Проява нa този гняв бил и огънят, който обхващал воините по време на битката . Огнената природа на военния герой била вродена - още при раждането си нартският герой Батраз паднал от небето като парче разтопена стомана и трябвало да бъде охлаждан („закаляван") в морето. В сраженията си ирландският Кухулин също се зачервявал от вътрешен плам, поради което го потапяли в бъчви с вода (Маразов 1994, 31-136).
Зевс. За Зевс и Хера няма преки сведения преди римската епоха. Но че едно божество на дневното небе е било почитано и у траките, не ще съмнение, без, разбира се, да можем да схванем пълно функциите му. Митът за Зевс и Семела, за който вече казахме, говори за старинността на култа и за функцията на небесния бог, бог на мълнията, който оплодява земята. Точно с този мит, в който Зевс се явява на Семела, цял обкръжен от небесния огън, трябва да се свърже иконографски образът на гръцкия Зевс-Гръмовержец (Keraunios) с мълнията в ръка. Този образ е използуван и в релефите, и w някои монети на нашите градове и за тракийския Сбелсурд, както личи от посвещенията „на Зевс-Сбелсурд". Това говори за присъствието у траките на божество подобно на Зевс. Поради бедната документация за* Сбелсурд обаче — изображенията са няколко, немногото надписи не съдържат никакви данни за функциите му, а етимоло-гията на името му от индоевропейския корен *g'wer- „светя" не може да се смята за сигурна - не бихме могли да кажем доколко тракийското и гръцкото божество са се покривали. Върху оброчните плочки се среща и иконографският тип на Зевс-Гръмовержец с орела в ръка заедно с Хера на колесница, карана от два коня, под които се вие змия. Ако съдим по змията, може би трябва да видим и някаква хтонична същност или по-скоро връзка между небето и земята, както у гърците Зевс се свързва с „Хтоничната Земя" (Ge Chthonia), за да даде плодородие. Може би тази хтонична същност траките, са виждали в някаква богиня, която са отъждествявали понякога с Деметра. Местни монети я представят с факел, което обяснява и функцията й на богиня-лечителка в редица релефи.
Описание на религията на келтите
Меркурий-Луг. Няма никакво съмнение, че определението на Цезар е приложено за едно „политехническо" божество, способно да поеме задълженията на първите две функции, жреческа-та и воинската, независимо от занаятчийските способности на третата производителна функция. Галският Меркурий е еквивалент на ирландския Луг и на уелския Леу, чистопро-бен бог на светлината. За да бъдат оправдани иконографич-ните признаци, се твърди, че трябва да е имал по-„иконо-мически" черти поради по-напредналото състояние на материалната култура при континенталните келти. Но едно такова определение е много недостатъчно и дори невъзможно в келтската цивилизация (която никога не отделя голямо място на икономическите проблеми), То е повлияно от класическите титли на защитник на търговците, пътешествениците (и крадците), тъй като значителните черти са точно тези, които посочва Цезар: изобретател на всички изкуства и най-великият бог от пантеона.
Галският Меркурий е брадат като първичния Хермес, облечен по ту-земен начин с пътнически дрехи, на главата с петас, има за свои атрибути жезъл и кесия, а за спътници петела, овена и костенурката, понякога овнеглава змия.
Изображенията и вотивните надписи издават преди всичко объркването на галите, които при ан-тропоморфизацията на върховния си бог се колебаят между Меркурий и Марс, също както и между Меркурий и Аполон.
Галският Юпитер. Главното име на галския Юпитер, Таранис, е засвидетелствано като теоним или антропоним под различни форми: Таранис, Таранус, Тарануциус, Таранукнус. Съществува даже галски датив Тараноу в един надпис с гръцки букви от Оргон (Буш дю Рон). Името напомня римския Юпитер tonans (уелски и британски tarann, ирландски torann, „гръм"), на когото той би могъл да бъде само адаптация.
По този повод трябва да припомним суеверния страх на келтите, които според гръцкия писател Павзаний ограбват прорицалището на Аполон в Делфи и стават жертви на буря; или също така добре известният античен анекдот за галските воини, които, разпитвани от Александър, отговарят, че се боят само да не им падне небето на главите. Ирландските текстове го потвърждават: „Кълна се в бога, в който се кълне моето племе; освен ако небето не се срути, морето не прелее, земята не се отвори под краката ни..."; такава е началната формула на всяка клетва на княз или герой. Келтс-кият Юпитер ни се представя като господар на стихиите и общо на всичките им прояви. Галоримската иконография също ни го показва като римски Юпитер, снабден с колело или спирали, свързани с мълнията. Съвременните ерудити обичат да определят колелото и спиралата като „соларни". Но всъщност това са космически символи.
Едно галоримско божество, преоблечено като Юпитер, се явява по доста разпространени в Галия и по келто-гер-манските граници в долината на Рейн любопитни паметници: колони с конник върху гигант със змиевидни крака. В тях са виждали ту символ за победата над смъртта, ту Юпитер, поразяващ титаните, ту римския император, побеждаващ варварите. Но тъй като нямахме на разположение обяснителен мит, то досега бе невъзможно да ги обясним. Общо взето, чертите на галския Юпитер са много по-малко подчертани от тези на Марс или Меркурий.
Марс–Огмий. Марс, за когото говори Цезар, е този бог, на когото посвещават пленниците и плячката. Това е значително божест-во: в изброяването на проконсула то идва непосредствено след Меркурий и трябва да отбележим и дължината на пасажа, който му е посветен. Няма никаква причина да се съмняваме, че този Марс управлява войната и се свързва, било чрез жертвоприношения, било чрез богослужения, с откриването на военния сезон.
От този Марс, който навярно често е призоваван през време на независимостта, остават много следи в теонимия-га от римската епоха, например героичната страна на епитета Нето, засвидетелстван в Испания в няколко надписа и един-единствен текст. Същият епитет съществува в Ирландия, Нет (средноирландското тай „герой") и съответствието се простира и върху съпътстващата богиня: „свещената" Неметона на континента и Немаин, също „свещена", в Ирландия. След завоеванието галоримският Марс е обречен да еволюира в разложителния контекст на рах romana и на синкретизма. Но и самите древни вече смътно си дават сметка за различията: vovere Marti suo torquem, казва Флор, „да посветят един торквес на своя Марс", т. е. на бога, който им служи за Марс. Съвременните тълкуватели на гало-римската религия, като не различават никакви ясни очертания, не признават Цезар и според надписите и паметниците от късно време определят един бог Марс — земеделски и лечител.
Аполон-Дианцехт. Функцията на Аполон-лечителя, когото Цезар споменава за Галия, се изпълнява в Ирландия от Дианцехт. В „Cath Maighe Tuireadh той връща живота на Туата Де Данан, убити в битка, като ги потапя в „Извора на здравето", чиито свойства се дължат на лечебни билки. Но той е достатъчно отмъстителен да убие сина си Миах: последният силно го оскърбява, като присажда на цар Нуаду естествена ръка, а не сребърна, както я е направил той самият. Съществуват предложения да бъде преведено името му, като го обясняват с devon-kaptos „пленник на боговете", но без съмнение по-лесно е да се преведе буквално ирландското dian cecht „с дълга ръка" и не е ясно как да свържем този превод с ро-
лята на лечител на бога, освен ако не е с посредничеството на медицинската магия. Сигурно е, че митичният извор на Туата Де Данан се е наричал Глан, „чист", и че съществува точен континентален материален еквивалент — изворът Гланум (Сен Реми дьо Провенс), отвлечено посветен на Ва-летудо. Той е достатъчно известен, та важните персони на Империята да ходят да го посещават.
Извън лечителския си аспект келтският Аполон има други способности, които епитетите ни помагат да видим: Амарколитанус, „с дълъг поглед", прилича на епитет като че ли точно да посочи несъразмерно голямото око на стилизираните глави върху галските монети; Анексциомарус е „велик покровител", Атепомарос, „велик конник", Борво или Бормо е „кипящ" в надписите на градовете с минерални води (запазва се в топонимията; Бурбон Ланси, Бурбон Ларшамбо; Вормс Бормитиа и името на Бурбоните). Изглежда, че лечителският аспект е напълно второстепен, дори за пренебрегване.