ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ
„СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ’’
ИСТОРИКО-ЮРИДИЧЕСКИ
ФАКУЛТЕТ
КАТЕДРА АРХЕОЛОГИЯ
РЕФЕРАТ НА ТЕМА:
СРАВНЕНИЕ НА РЕЛИГИИТЕ НА ТРАКИ И КЕЛТИ
Изготвил: Научен ръководител: Николай Трифонов доц. д-р. И. Дончева
Специалност: Археология
Факултетен номер: 70273
Съдържание:
1. Увод. Общи белези на религиите.................................................3
2. Описание на религията на траките....................................4
3. Описание на религията на келтите....................................5
4. Заключение...............................................................................7
Увод. Общи белези на религиите.
Траките и келтите са народи с индоевропейски корени в произхода си. Келтската култура подобно на тракийската се развива в периферията на гръко-римската цивилизация и контактите с последната нееднократно са извор на промени в развитието на културите на намиращи се в подобно географско положение народи – траки, келти и др. Достигнатото културно ниво на тези народи не е еднакво, но е много подобно (Домарадски 1984, 9).
Келтите, западен клон на индоевропейските народи, имат за отправна точка на своята бърза експанзия Средна Европа. Около X или IX век пр. н. е. те пристигат в Галия и на Британските острови; през VI-V век пр. н. е, проникват в Италия и Испания, простират един клин до Балканите, в Гърция и Мала Азия, като навсякъде основа-ват селища и царства. Но след tumultus gallicus завземането на Рим през 390 г. пр. н. е. и разграбването на Делфи през 279 г. пр. н. е. започва дълго и неотвратимо изтегляне, етапите на което историята на Западна Европа бележи между римското завоевание и германската експанзия. Крайният момент на независимото им съществуване на континента е поражението при Алезия през 52 г. пр. н. е. Белязани с пе-чата на romanitas, загубили езика си и всякаква възможност за независимост, после бързо християнизирани, континененталните келти изчезват от европейската сцена в края на античността. Самите островни келти, по-добре защитени от географията, запазват само няколко несигурни убежища в европейския далечен запад, в Ирландия, в Шотландия, в Уелс и арморикански Бретан.
В класическата литература, която е натрупала толкова объркани сведения, слухове и баналности за келтите, един-единствен, ясен, точен и кратък пасаж описва пантеона на континенталните келти. Той е на Цезар, „De Bello Gallico" („Записки за галската война") (VI, 17):
„От боговете нап-много почитат Меркурий. За него има най-много изображения, него смятат за изобретател на всички изкуства и вярват, че той е водач в пътищата и походите, че той носи най-голямо щастие за печелене пари и търговия. След него почитат Аполон, Марс. Юпитер и Минерва. За тях имат почти същото поверие, както останалите народи: че Аполон отпъжда болестите, че Минерва учи па ръкоделие и занаяти, че Юпитер държи властта над небожителите. че Марс управлява войните. Когато са решили да се впускат в бой, обикновено обричат на Марс това което ще се сдобият във войната; като победят, принасят в жертва плячкосаните животни, а другите вещи натрупват на едно място. Из много държави могат да се видят в посветени места натрупани купове от тези неща. И рядко се случва някой да пренебрегне религиозната наредба, та да се осмели да скрие у себе си плячкосаното или да задигне оставеното. За това нещо е определена най-тежка смърт всред мъки."
Тази функционална схема представлява първи опит на това, което наричаме според дефиницията на Тацит по отношение на германските богове interpretacio romana римски интерпретация на чуждите божества, уподобяваща ги на тези класически божества, до които са най-близки. Не можем да не видим в тази interpretacio romana първа проява на синкретизма, който малко по-късно ще стане един от белезите па упадъка на античното езичество. Но Цезар няма никаква синкретична задна мисъл: пишейки за римляните, които не знаят нищо за келтския свят.
Политеизмът или антропоморфизмът на божествените принципи са заблуда на гръко-римската религиозна мисъл. Абсолютно не трябва да виждаме боговете на келтите раздробени по функции, превърнати в дребни занаяти или местни функции (Виан, Блок и колектив 352-355).
Религията на траките, израз па техния духовен живот, ни е малко известна. И за пея черпим сведения пак от гръцките писатели, предимно Херодот. Липсата на собствена писменост, която да увековечи народното и религиозното творчество, пък и личното творчество, каквото траките бездруго са притежавали, създава впечатление за бедна духовна култура. Но това са само повърхностни впечатления. Дълбокото въздействие на тракийската религия и оригинално светоусещане върху гръцките религиозни схващания и отражението им в гръцката литература говорят, че траките са имали своя развита духовна култура.
Говорейки за религията на траките, не трябва да забравяме, че сведенията ни за нея са пречупени през светогледа на гръцките писатели и че датират пак от времето на Херодот. За развоя на тракийската религия преди тази епоха ние не знаем почти нищо (Данов 1959, 58-59)
Траките „почитат само следните богове: Арес, Дионис и Артемида. Отделно от народа царете почитат Хермес повече от всички богове, кълнат се само в негово име и изкарват от него произхода си". Това казва Херодот и от думите му се вижда, че схваща тракийската религия като политеистична (многобожие), нещо напълно нормално за един индоевропейски народ. Но сведението, очевидно по всичко, не е пълно, защото то не ни говори нито за Аполон, чиито следи се откриват в Тракия, нито за тракийския "Зевс"- Сбелсурд (Михайлов 1972, 213).
От информацията, която ни дават едни от най-бележитите личностти на древността Херодот и Цезар можем да заключим, че в религиите на траки и келти е имало богове, които са били със сходни качества. Вероятно съвпаденията на качествата не е пълно и има много различия, но колкото и да са изкривени interpretacio greca и interpretacio romana, те все пак назовават някои от тракийските и келтски богове с такива от гръко-римския пантеон имащи почти пълни паралели помежду си.
Описание на религията на траките
Хермес. Името на това божество е споменато от Херодот в пантеона на траките с уговорката, че „отделно от народа царете почитат Хермес повече от всички богове, кълнат се само в неговото име и изкарват от него своя произход". Наличието на такова божество узаконява божествения произход на царската институция, като я прави богодадена и богоизбрана.
Преди всичко трябва да изясним защо Херодот отъждествява местното божество с гръцкия Хермес. Това означава да видим кои негови функционални особености са го сближили с гръцкия бог в съзнанието на гръцкия историк. У елините Хермес притежава смесената природа на трикстер — крадец и културен герой. Хермес е изобретател на комуникативни средства (напр. на писмеността) и медиатор между боговете и хората — водач на душите в отвъдното царство, покровител на пътищата и основоположник на жертвоприношението и размяната. Именно Хермес е у гърците и бог на стадата, което отново е свързано с идеята за размяна и медиация. Подобни фигури на богове, близки до човешкия род, съществуват и в другите индоевропейски митологични традиции.
Изобразителните данни от древна Тракия (монети на дероните) показват Хермес в неговия гръцки облик (с петасос и кадуцей).
Като покровител на стадата Хермес е свързан и с умножаването на богатството във вид на овце. На митично равнище този аспект се проявява в кръга легенди около "златното руно" . Според някои писмени извори златният овен, чиято кожа по-късно била посветена в храма на Марс в Колхида, имал тракийски произход —той бил роден от брака на Теофана (дъщеря на Бизалтида, епонимна героиня на тракийското племе бизалти) с Посейдон.
В гръцката митология Хермес е изобретател на социалния обмен, причина за избора именно него за царско божество на траките.
Това е една чисто културна функция, която обхваща основните социални институции: брак, размяна на подаръци, кражба, език. В това си качество богът е удобен класификатор именно в царската идеология -владетелят е задължен да играе ролята на културен герой, да осигурява осъществяването на вътрешносоциалната динамика, да гарантира съблюдаването на установените норми на отношения.
Аполон. Най-старите писмени извори за култа на Аполон в Тракия са поемите на Омир. В „Илиада" богът взема страната на троянците, чиито съюзници са траките. След избиването на дружината на Резос именно той събужда в стана на троянците „тракийския съветник Хипокоон" (10. 520 сл.). От „Одисея" (9. 197) научаваме, че жрец па Аполон е тракиецът Марон, който „живееше в една богата с дървета дъбрава, посветена на Феб Аполон".
Марон бил спасен от Одисей и в знак на благодарност го дарил с „великолепни дарове" от скъпоценен метал и „дванадесет амфори сладко, несмесено вино, божествено питие". Пиндар ни дава доста по-сигурно сведение: в Абдера бил почитан Аполон Дерайнос.
Името на Аполон се споменава най-често във връзка с Орфей -обикновено богът е баща (роден или инициационен) на певеца. Особено популярна е соларната интерпретация на този бог в Тракия. Почитането на Слънцето от древните траки е потвърдено от доста ранни писмени извори. Според Софокъл Хелиос е „най-таченото светило на конелюбивите траки".
Витините специално провеждали съдебните си дела под открито небе, за да може Слънцето да контролира правилността на решенията им. От римската епоха датира вотивен надпис, където Аполон е характеризиран на гръцки като chrysotoxos, „златолък" и на тракийски като Spintheene, „блестящ", „светещ” и вероятно, „свят", „свещен". Неговият син Асклепий е наречен Spirithopyrenos, „принадлежащ на свещения огън". И в двата случая светлината е в основата на теонима. А Орфей пръв започнал да нарича Слънцето Аполон и да изкачва всяка сутрин свещената планина, за да може пръв да го посрещне. От това сведение много автори вадят заключението, че идентификацията Слънце - Аполон има орфически (прототракий-ски) произход.Във внушителните мегалитни паметници, главно в юго-източ-на Тракия се срещат несъмнени слънчеви знаци - тъй наречените каменни кръгове. Със соларната семантика се тълкуват и орнаменти-те по керамиката от това време - концентрични кръгове, колела и спирали. Тя е добре обоснована и може наистина да се свърже с многобройните следи от соларни култове от края на бронзовата епоха на Балканите.